За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

Последователи

сряда, 25 септември 2013 г.

Рак на белия дроб - уроци, изводи, излекуване и дългосрочно оцеляване

Част I: Преживелищно

 Ето моята история. Оцелях след диагностициран рак на белия дроб. Ако човек погледне статистиката за пет годишно оцеляване в развитите държави, тя е около 10% за мъжете и 15% за жените. А в България два пъти по-малко. И това се отнася за пет годишно оцеляване, не за дългосрочна прогноза. Белодробният рак, както казва чичко гугъл, е най-масовият убиец измежду онкологиите и причинява количествено толкова смъртност, колкото ракът на гърдата, на простатата и на дебелото черво, взети заедно… Интересни данни!

В последните 30 год. не бях стъпвал в болница и дори не познавах личния си лекар. Разчитах изцяло на тялото си и се доверявах на съдбата си. От началото на 2013-та год. обаче, прекарах някакви подозрително тежки и чести „грипове“. Поне така си мислех тогава. Впоследствие се оказа, че са били белодробни инфекции, причинявани от растящото туморче. Както винаги, дори не поглеждах към хапчетата и дори при 39 градуса температура, работех и живеех активно. През юни месец обаче поредният „грип“ се оказа твърде тежък – температурата се повиши до над 40 гр. и просто не можех да стана от леглото! Оказа се, че преминавам през дясностранна лобарна пневмония.  След един месец на антибиотици, снимките и скенера показаха, че засенчването не се е разсеяло, което даде основание на лекарите да ме насочат към бронхоскопия с биопсия. Направиха ми я във военна болница, където стоях два дни. Там просто си като на хотел – стаите са за двама души, всичко е чисто, прегледно, уютно, персоналът е внимателен, обръща се внимание на пациента. Интересното за мен беше, че се запознах с бай Алиш, бащата на главния мюфтия на България – беше ми съсед по легло. Много свестен човек – честен, скромен, принципен и работлив, добър. Само дето, под влиянието на удобната за помаците турско-арабска пропаганда беше позабравил, че и той и синът му са генетически чисти българи, нямащи наистина нищо общо с Турция или Арабите, освен тази прекрасна религия, исляма, разбира се … Но, течащото в момента в България потурчване, подкрепяно както от световната олигархична мафия, така и от нейните слуги, политици - пионки в българския парламент, е тема по-болезнена и от рака. Или по-скоро може да се види като част от темата за рака. Аналогично с индивидуалното тяло, обхванато от рак, световният организъм е обсебен от шепа откъснати от каквато и да е духовност и истинна нравственост хора - олигарси. Двуноги, които за да компенсират безумния си страх и безлюбие, породени от бездушието им, се опитват аналогично на раково образование да владеят и метастазират в глобалното общество чрез лишените си от всякаква човечност финансови и политически властови манипулации. Да, планетата ни наистина може да се нарече раково болна – при това далеч не в начален стадий… „Весела“ тема като цяло… J

 Връщам се към индивидуалната онкологична картина в собственото си тяло. Бе ми направена бронхоскопия с биопсия. Докторът впръска сума ти ампули лидокаин, който обаче почти не ми действаше, както знаех от денталните манипулации, при които също често се употребява. Просто тялото ми почти не реагира на това вещество, освен в много голяма доза и за много кратко. През носа ми натикаха тръбичка с камера и фина спринцовка за биопсия в белия ми дроб. Разгледаха каквото можаха и взеха много проби от засегнатата тъкан. Час след процедурата вече бях изписан, а никой не ми и спомена, че е нормално за няколко часа тялото да покачи температурата си до 39-40 гр., като реакция на биопсията. Но, това са „бели кахъри“. Хистологията ми направи доцент Михова, един от най-добрите български хистоморфолози. Диагноза – невро-ендокринен тумор (карциноид или карцином, клетки на Кулчитски) 1-ви тип, типичен, централно разположен. Жената направи дори имунохистохимия, за да потвърди стопроцентово диагнозата. Сама се обади с думите: „Орлин е голям късметлия! Много рядко поставям точно тази диагноза, при това в начален стадий!“. След като се начетох в интернет, в американските и руски сайтове какво точно се случва с мен, се видях за пет минути и с доцент Йорданов, завеждащ пулмологията във ВМА. Човекът сподели, че прави около 400 бронхоскопии с биопсия годишно и че от всички стотици установени случаи на рак, едва два-три са подходящи за оперативно лечение, с добра прогноза за оцеляване. При останалите просто няма смисъл от операция, тъй като ракът е метастазирал и „лечението“ е по-скоро палиативно. Накратко, доцент Йорданов обобщи: „Говориш си с Бога, Орлине! Ще те бъде!“.
За операцията се доверих на професор Александър Червеняков, завеждащ първа хирургия в „Пирогов“. Той наистина е ювелирен майстор в оперирането, а при това, както разбрах, е най-добрият в България в гръдната хирургия. При това е човечен, няма и следа от надменност в него или алчност. Просто си гледа работата, при това качествено, поне доколкото го позволява контекстът на разбиранията на съвременната материалистична медицина и условията в ‚Пирогов“. Там положението е перманентно ‚военно“. В стаите няма места и в коридора на отделението лежат по 4-5 души, наистина като по военно време. За „Пирогов“ научих, че като болнични условия е на светлинни години от световните стандарти, но затова пък ако някой иска да се формира като ефективен лекар, това е мястото в България, в което може да го направи! Просто „оборотът“ на пациенти е огромен, а тежестта на случаите максимална. По мнение на колеги, лекари-психотерапевти, по отношение на натрупания опит, една година в „Пирогов“ се равнява на десет в друга клиника.

Ще покритикувам добронамерено разбиранията и отношението към пациента, следващо от тях, прилагани в съвременната здравна система. Човекът се свежда до „торба“ кокали и черва, а отношението към него се редуцира единствено до функционалната плоскост на соматичните системи. Човекът като душа, като индивид и личност, най-грубо се пренебрегва. Психиката, тоест това, което в голяма степен определя човека като такъв, в най-добрия случай се третира като маловажно и маргинално, странично следствие от соматичните процеси. По скромното ми мнение такова отношение граничи с безумието. Защото няма болест или случване на този свят, които да не произлизат от душевно-характеровите процеси в човека. А характерът на човека е това, което определя съдбата му като цяло, а в частност и здравето или болестта на соматиката му. Такова плоско материалистично и тясно редукционистко разбиране и отношение, практикувано в болниците практически отхвърля самия човек, а работи единствено по отношение на телесните му функции, функционално, но не и причинно. Лекува се само симптома, ехото на причината, но не и самият породител на болестта. А в огромния процент от болести, резултиращи в телесна симптоматика, причината лежи в психичните движения на човека, в характеровите му и мирогледни конфликти, липси, противоречия и дефицити. Такова познание обаче изисква едно по-цялостно и надхвърлящо елементарния материализъм виждане за света, човека и живота въобще. Искам да уточня, че тази ми добронамерена критика е насочена към здравната система в глобален план, а не конкретно или поне не само към чудесния медицински персонал в институт ‚Пирогов“. В болницата осъзнах каква въпиюща нужда има не само от един психолог, а от цяла армия психолози-консултанти в тежките отделения. Лекарите и сестрите практически пренебрегват личността на човека и най-често са претръпнали или дори цинично компенсирали преживяванията на пациентите си. А те милите лежат нарязани и гърчещи се от болка под ни в клин, ни в ръкав гърмящия звук от поредната реклама на пуснатите в стаите телевизори, сурогати на липсващото човешко внимание и разбиране. Защо няма психолози в българската болница, наистина не знам обаче. Когато народът наоколо научи, че се изявявам като такъв в професионалното си поприще, просто автоматично започна да лее душата си пред мен. В това число и някои от обслужващия персонал. Не знам – дотам ли стигнахме в България в неразбирането си, че членовете на борда на директорите на тези акционерни бизнес дружества – болниците, да не могат да си позволят средства за заплата на поне един психолог в отделение? А между другото, следването на един хронично болен западен модел, превръщащ болниците и въобще здравната система от хуманна, в бизнес медицина, здраво поведение ли е? Въпросът е риторичен!

Операцията ми е продължила 4 часа. Когато въздействието на упойката е започнало да преминава, докторите натоварили тялото ми на някаква количка и я забутали към стаята в отделението на първа хирургия. Оттогава имам спомени. Носех се в някакво междинно пространство между този и онзи свят, между малката физическа реалност на тялото си и „вечните ловни полета“ J. Там, в онова различно пространство всичко беше толкова красиво и чисто, естествено наситено с обич и сила. Смътно си спомням, че общувах със същества, които в будно състояние бих нарекъл ангели… Не исках да се връщам обратно в малкото тяло – материален затвор за мен самия, душата. Но, както ми бе обяснено от светлите същности, осъзнах че имам още много работа за вършене на земята и не ми е дошло времето. Разбрах и че телесното дълголетие въобще не е никаква привилегия, а че важно е доколко качествено, наситено и резониращо с Бога живееш, а не колко години се мъкнеш в някакво безлично или пък диаболично съществуване.

На ръба между двата свята, в един момент мозъкът ми се запита кой е реалният (според него). Бавно физическата реалност зае централно място в полето на осъзнаването, а с нея се взриви и болката. Действието на упойката отмина безвъзвратно, а тялото ми се оказа проснато абсолютно безпомощно и безсилно на болничното легло. Бях като боец, лежащ на фронта с разкъсани от шрапнел ребра, сухожилия, мускули, съединителна тъкан и един лоб по-малко бял дроб… Болка! Ако друго място от тялото може да се постави относително неподвижно и успокоено, то дробовете трябва да дишат. А така постоянно опъват и свиват и външната и вътрешната рана. Едновременно искаш да дишаш, защото се задушаваш, а в същото време всяко най-малко движение предизвиква раздираща болка, подобно на забиване на нож в ребрата ти. Субективното усещане е сякаш всяка секунда, при неминуемото дихателно движение, в теб влиза и излиза острието на меч, разкъсващ те абсолютно безмилостно. Когато за малко спреш дишането, болката намалява – но няма как да го спреш за повече от няколко мига. От трахеята ти напира собствената ти кръв, в която се давиш, а в същото време обилно текналата слюнка упорито влиза не по предназначение в дихателния канал и допълнително те задушава. Кашляш – а когато си така накълцан и разкъсан, всяко закашляне добавя към усещането за раздиращо пробождане още по-силен взрив от болка, сякаш граната избухва в междуребрието ти. Близка среща с болката! А тя така изморява, така дълбоко размества психичните слоеве. Кара те дълбоко да пренаредиш себеусещането си, да се смириш, да осъзнаеш нищожността, ранимостта и безпомощната си уязвимост. Да осъзнаеш себе си в този живот като мъничък и много слаб, като малка частичка, която може или да резонира с цялото и по този начин да бъде част от него или да се гневи и глупаво да се откъсва от потока на живота. Тези два избора застават директно пред свободната ти воля. Ако имаш съзнанието за това, благодариш за болката, дори за смъртта, която в този миг ти диша във врата, приемаш страданието със смирение, плаваш с него и се доверяваш на урока, през който минаваш. Знаеш, че е ценен и че те учи на много! Точно на какво в момента нито можеш, нито имаш сили да формулираш рационално, но интуитивно знаеш с цялото си тяло. Ако имаш зрелостта и мъдростта за това обаче. В противен случай просто боли, преживяваш се като жертва на сляпата случайност, озлобяваш и кълнеш себе си, хората, живота, Бога… Пред тези два избора си поставен постоянно, с всеки следващ дъх, при който съдбата ти те дарява със строгия, но в крайна сметка добър и много силен учител на пречупващата те, смазваща болка. Унизен си тотално – не можеш да мръднеш, болката те ръфа като хищник, загризал те жив, лежиш гол под някакъв чаршаф, с катетър в члена си и две дренажни тръбички, през които от дроба ти тече кръв, лимфа и какво ли още не, в два бързо пълнещи се буркана… Потиш се, сякаш си извор на нещо, което иска да изтече от теб, да те изчисти. Като попиташ сестрите защо така се потиш, вдигат рамене и казват ‚вероятно е от аналгина“. Да, но дори когато няколко дни не си вземал никакво болкоуспокояващо, потенето продължава, а сутринта чаршафът и възглавницата ти са като напоени от ниагарския водопад. Питах лекар познат – така организмът се чистел или пък било защитна вегетативна реакция, следствие заздравяването на орязания бял дроб и външна рана.
Ако човек има капацитет и осъзнава необходимостта и благата воля на съдбата, която през учителя на болката учи на ценни уроци, почти автоматично започва да се моли – тихичко, на ум. Не някакви сложни заучени молитви, а две три думи на смирено приемане на ситуацията и благодарност за болката и вложените в преживяваното много силни и истинни житейски уроци. Молитвата постепенно се размива до едно медитативно, трансово състояние, в което определянето на ставащото като такова или друго изчезва и остава само директното му преживяване. Едно пълно с доверие състояние на приемане на болката с отворено сърце. Състояние на сърдечно осъзнаване на целесъобразната закономерност и дори благословия, скрита в болестта. Състояние на знание за фино присъствие, защита и прегръдка от Небето, знаещо колко точно и в каква степен да дозира преживяванията ти, така че да извлечеш нужните уроци. Като се замисля, от самото начало сякаш всичко беше наредено от някаква съдбовна сила. Имах пневмония, която насочи вниманието към туморчето, растящо в гърдите ми. В 99% от случаите присъствието на белодробния рак протича асимптоматично, а за него се разбира вече в късен стадий, когато се е разсеял в цялото тяло и малко може да се направи. При мен обаче се появи като от нищото пневмония – посред лято, при положение, че 30 години, от дете практически не бях боледувал и стъпвал при лекар. А сега отидох – нямаше как, просто температурата се вдигна до 41 гр. Друга „случайност“ – медицинска сестра, семейна приятелка, ме насочи към подходящите лекари, в една от добрите български болници, за биопсия. Там откриха тумора, а доцент Михова направи хистологията точно в деня преди лятната си отпуска. Същите лекари прецениха, че най-добре ще ме оперира професор Александър Червеняков и съответно му се обадиха приятелски, за да ме приеме в хирургията си. Ако не бях имал пневмония, нямаше и досега да знам за рака в мен, а той спокойно щеше да си расте. Обаче се оказах измежду единия процент, при който диагностицирането става в ранен стадий и може да се направи нужното, за да продължи живота. С това искам да кажа, че не вярвам в случайностите и съм благодарен на съдбата си за добрите уроци, през които преминавам. Дано оправдая доверието и бъда добър ученик в това житие-битие. В „Пирогов“ видях какво се случва с хората, които не успяват да осъзнаят и се поучат от болестта си. Болката се приема с краен негативизъм, псувни и омраза, с разбиране за онеправданост и случайна несправедливост от страна на съдбата и живота… А понякога някой просто замлъква, сестрата му вдига чаршафа над главата и след малко замъкват тялото в моргата или в патоанатомията или не знам къде…

...................................................................................................................................................................

Част II: Защо преживях това? На какво ме учи и към какво ме навежда?

Ще нахвърля някои познанийни предпоставки, на фона на които ще се опитам да изкристализирам ясно вложените уроци и насоки в преживяваното от мен състояние.

1)      Имах карцином, възникнал от клетките на Кулчитски, невро ендокринен тумор, появил се от дифузните невро-ендокринни клетки в белия дроб. Това са морфологично най-старите клетки, първите при формирането на белия дроб на зародиша в индивидуалното развитие на организма. Ролята им при зрелия организъм е да подпомагат действието на диференцираната невро-ендокринна система на местно ниво, в случая пулмоналните процеси. Това, че дифузните невро-ендокринни клетки са онтогенетично най-старите в развитието на белия дроб, ги поставя в качеството им на творци и създатели на соматичната система, произхождаща от тях.

Съвременните изследвания за рака показват, че неговите клетки се явяват филогенетично архаични, предхождащи морфологичното структурирано обособяване на стройна огранична система, подчинена на функционално и смислово цяло.  

Във възрастния организъм невро ендокринните клетки вече са свършили съзидателната си формообразуваща роля – органът вече е създаден и присъствието им е редуцирано до спомагателна самия орган функция. В случай на карциноид обаче, тези клетки не са съгласни с утилизиращата си функция и отново влизат в ролята на създатели. Образуват тумор, който в свръх мощна степен синтезира и отделя хормони и невромедиатори – серотонин, допамин, норадреналин. Това са химичните корелати на високата мотивация, амбиция, оргазмено удоволствие, смелост (допамин), жизненост (норадреналин) и спокойно, добро настроение (серотонин).

Туморът се отнася към организма така, както егото към духа, към цялостната личност (ползвам умишлено популярни термини). Проследявайки аналогията, започваме да четем символиката на канцероида. Егото решава, че мястото му в социалния организъм е недостатъчно и започва да се раздува, на всяка цена. Възгордява се, нараства за сметка на цялостния организъм. Социалният успех, благополучната съдба стават по-важни от сливането с Любовта и Бога.

2)      В последните седем години се превърнах в най-посещавания психотерапевт в България. Като брой приемани пациенти на ден, вероятно и в много по-широк мащаб. Ежедневно приемах по 8-12, средно 10 човека на ден, всеки по 60-90 минути. А, нормалният за тази така изискваща и натоварваща професия прием е на не повече от 4-5 пациента на ден. А аз приемах двойно и тройно, в продължение на години и години. Мислех си, че съм ‚железен“. В интерес на истината, никога не преживях така наречения ефект на прегаряне (burnout). Макар и да ми натежаваше, бързо се възстановявах. Иска ми се да опиша какво се случваше с мен след шестия или седмия пациент, ежедневно. Имах нужда от почивка, но нямаше как да се случи такава – хората имаха записан час. При това, почти никога не оставях „прозорец“ между пациентите. Просто отварях вратата – единият излизаше, другият влизаше и мигновено превключвах на резонанс, синхрон с другия човек, автоматично. Шегувах се със себе си, че съм се превърнал в машина за психотерапия. И наистина, при последните няколко човека през деня, от натоварване и умора, работех почти изцяло „на автопилот“, на интуиция и спонтанност. Съзнанието ми беше така претоварено, че влизаше в особен режим на отворено присъствие, отдавайки контрола на интуитивния, сърдечен разум. Това не само, че не ме правеше по-малко успешен, а напротив, караше ме да работя изключително интуитивно, често парадоксално, разтърсващо и в крайна сметка, ефективно променящо и в кратки срокове решавайки алгоритъма на пациента. Въпросното ежедневно преминаване в режим на интуиране обаче беше свързано и с … изтощение. Чувствах се вече уморен, но всекидневно пренебрегвах този факт и влизах в автоагресивно състояние на самоизцеждане. Да, възстановявах се за часове, но следващият ден ситуацията се повтаряше - пак и пак. Чувствах го точно като самоналожено самоизцеждане – сякаш вземах от скрити резерви. Постоянно повтарящо се послание към организма: „Трябва ми допълнителна енергия, трябват ми веществата на силата в по-голямо количество!“. Ден след ден, година след година, това психично и поведенческо послание е било предавано на соматиката ми. Съответно тялото най-накрая, след един дълъг ‚гратисен“ период, е реагирало със създаването на туморния орган, произвеждащ в екстра количества именно хормоните на енергията, високата мотивация, творческия подем, издръжливостта, жизнеността и стабилното добро настроение.

Нека видим как френският психиатър Клод Саба, създател на терапевтичната школа „тотална биология“, базирана на „нова медицина“ на д-р Дърк Хамър, описва подобно случване.

„ Мозъкът е като електронен механизъм или компютър и болестта е една от програмите му, която се задейства автоматично при специфични обстоятелства на висок или продължителен стрес или конфликт с цел да предпази цялостния организъм от пълен колапс. Програмата се изключва когато стресът или конфликтът е преодолян или разрешен. Зададената програма може да бъде анулирана. Няма болест, която да не е лечима потенциално и всички болести, от рака до хремата, са отговори на изтласкан в подсъзнанието стрес, травма с различна сила и продължителност. Болестите са специализирани програми за оцеляване. Задачата на индивида е да постигне осъзнаване и отработване на емоционалния конфликт, който е преживял и изтласкал и или да го преработи, да го надрасне или да освободи напрежението му. С други думи, свеждането на стресовата енергия до нула елиминира нуждата от програмата за оцеляване (болестта) и предизвиква автоматично превключване в мозъка от болестна програма към възстановяване и оздравяване.

Като допълнение д-р Саба осветява най-дълбоките корени на болестното програмиране не само по време на детството, но и по време на зачеването, бременността, раждането и първата година след това, както и на въздействието на трите предходни генерации и въздействието на фамилната памет върху появяването на болестта (тоест психичните причини за генните заложби). Д-р Саба е разработил многобройни методи, чрез които пациентът може да достигне до лежащия в подсъзнанието му капсулиран емоционален конфликт, да го осъзнае и асимилира.

Д-р Саба твърди абсолютно недвусмислено, че всеки е свой собствен лечител. Обучените в метода Тотална Биология консултанти могат единствено да подпомогнат и ръководят процеса на намиране на отговорите на пациента и да управляват процеса, в който той сам намира ключовете за лечението си. От особена важност е пациентът да продължи регулярната си, спомагателна медицинска терапия (евентуално включваща и оперативна намеса), за да поддържа болестта в рамките на допустимото, докато трае процесът на актуалното, психотерапевтично лечение.

Нека допуснем, че имаме пациент с рак на стомаха и видим как болестта му се явява отговор на заплаха за оцеляването му. Ако в природата животно (например куче) погълне прекалено голям несмилаем кокал, който блокира работата на стомаха му, оцеляването му става рисково. Ако кокалът не бъде смлян и отработен, скоро животното ще умре. Мозъкът прочита заплахата и незабавно стартира специална програма: „Стомашен рак”. Стомашният тумор е вид турбо орган, специализиран в производството на 3 до 10 пъти по-силни храносмилателни ензими от тези на стомашните клетки, които смилат кокала колкото се може по-бързо и по-ефективно. Когато костта е смляна и изчистена, нуждата от туморна тъкан изчезва и тя естествено се стопява. Мозъкът превключва на лечителска програма, която възстановява органа в първоначалното му здраво състояние.

Тъй като човек носи в себе си всички предходни еволюционни етапи, при него процесът протича по подобен начин. Ако човек преживява ситуация, която възприема като „несмилаема”: „Не мога да смеля ужасното му поведение!” или „Не мога да приема този кошмарен факт!” … - и ако в такива ситуации имаме високо ниво и продължителност на стреса, мозъкът прочита ставащото като заплаха за оцеляването и превключва към болестната програма „рак на стомаха”. За разлика от животните, при човека болестно решение на ситуацията може да бъде задействано и от символична, въображаема, чисто емоционална ситуация, от негативно преживяване в социалното общуване, проблем в службата или любовните връзки и т.н. Старите мозъчни структури, които задействат болестта не правят никаква разлика между действителната физическа опасност и символичният, емоционален стрес и травма.

В природата „ракът на стомаха” е временно решение. Костта в стомаха или бива смляна или животното умира. При хората болестта продължава докато емоционалният конфликт, който я е породил, не бъде разрешен. По тази причина е важно по време на основното психологично лечение да се продължава и спомагателната медицинска терапия, която е насочена към симптомите, за да бъде поддържана болестта в приемливо състояние и пациентът да има възможността да открие и „смели” причината, породила болестта му. Когато конфликтът е идентифициран, осъзнат и решението му намерено (решението може да бъде външна промяна в обстоятелствата или вътрешна промяна спрямо отношението към проблема) и приложено, биологичната болестна програма губи смисъла си и нуждата от нея изчезва. В старите мозъчни структури (подсъзнанието) повече не постъпват стресови импулси, опасността за оцеляването изчезва, мозъкът изтрива болестната и превключва на лечителска програма, която възстановява здравето. Ето как осъзнаването и превръщането на импулсите получавани както от външната среда, така и от подсъзнанието в положителна опитност играят ключова роля за поддържането и възстановяването на здравето на индивида.“

Ето ме и мен. Ежедневно мощно самоизсмукване, имащо си своите психични корени, на които ще се спра в трета точка. Самоцедене, каращо мозъка да подава команда на тялото: „Търси или създай източник на допълнителна енергия!“.

3)      Какво в мен в продължение на години ме е карало да поддържам подобно автоагресивно поведение? Автоагресивните ми, мазохистични елементи в базисно оралния ми характер, разбира се. Характер, сформирал се в ранните ми години, основно под въздействието на третия ми, тогава възприеман от несъзнаваното ми като жесток, мачкащ, непредвидим и нараняващ родител – заекването ми. „Родител“, който при каквито и да е полагани усилия и опити, не успявах да задоволя и получа одобрението и снизхождението му. Не спирах обаче да се старая да полагам свръхусилия, с презумпцията, че не се старая достатъчно и винаги може още и по-добре. Към заекването ми в ролята на родител се добавяше и образа на ригидната ми изискваща майка, самата тя силно заекваща (която много обичам и на която отдавна съм простил понастоящем). Двата образа, слети в неотделима психична амалгама, с времето интернализирани като морална цензура в суперегото ми, през целия ми живот са ме карали да бъда безмилостен към самия себе си, дори жесток в усилията си да покрия изискванията на критика в мен. Този критик се проектираше в обектните ми отношения, в общуването ми с хората, в старанието ми да се покажа социално желателен. Желание постоянно сривано от заекването ми и последвано от неминуема вина и жестоко себеотхвърляне и авто-порицание. Преди десетина години започнах да анализирам психиката и поведението си – от нулата. Както казват в Щатите, from scratch. Осъзнах порочността на автоагресията си, но преди всичко, започнах активно, поведенчески да предизвиквам психомеханизмите си, да се уча на себеприемане и обич към целостта ми, ведно с несъвършенството на заекването ми. Тогава то самото започна да намалява до приемливо, тъй като невротичната тревожност от присъствието му силно намаля, което накара мозъка ми да освободи потенциали и процесира речта по-плавно и свободно. Роди се и много творчески заряд, дотогава прихванат от изключително енергоемката психодинамика на социално тревожната ми невроза. Сякаш се родих за втори път. Проблеснах, засветих, почувствах силата, чара, интелекта и влиянието си върху хората и света. Но, дали се освободих напълно от въпросната мазохистична динамика? До голяма степен, от по-повърхностните и слоеве, да. Но, някъде дълбоко в мен все още стоеше малкото уплашено момче, страхуващо се, че няма да покрие изискванията на строгата си майка/ на безцеремонния си жесток господар, заекването си и тогава ще бъде отхвърлено и изоставено. Тогава, постепенно и неусетно и за мен самия, цялата ми психична структура метаморфозира в това, което Вилхелм Райх нарича нарцистично фаличен, а Валдо Бернаскони, психопатен характер. Много колеги психолози от цял свят, дори смятани за видни имена в тази област, приемат, че един характер, веднъж изграден и придобит, не може цялостно, качествено да се преобразува до друг. Аз бих казал, че това мислене е характерно за хората графити. Защо графити? Ето графит, със специфичната му атомна структура и свойства. Сивичък, мазничък, цапа, в най-добрият случай можеш да нарисуваш карикатура с него, но общо взето с малка полезност и стойност. Когато обаче бъде подложен на силно налягане, странно, структурата му се преобразува до диамант. Химическият състав остава същият, но съграждащите елементи се пренареждат така, че заблестява красотата на диаманта! По същия начин и характерът може да се променя – не само донякъде, но дори дълбоко, качествено. Разбира се, ако имаш мислене в плоскостта на графита, ако през живота си не си минал през смазващи, но качествено „смлени“ от теб преживявания, ако не си се подложил сам или ако съдбата не ти е дала нужното психично и житейско „налягане“, ще мислиш като графит и ще отхвърлиш тази теза. Ако обаче си преживял „налягането“ на тежките житейски опитности количествено достатъчно и качествено подходящо, знаеш за какво говоря, нали?!

Ето едно стихотворение, което току що намерих в интернет, описващо в алегорична форма процеса:

"Веднъж графитът проговорил
на диаманта с тъжен глас:
-          От един и същи елемент сме сътворени,
а има тъй огромна разлика при нас.
Аз лесно съм чуплив и мек съм,
а ти, аз думи няма да пестя -
показваш тъй завидна твърдост,
режеш и стоманени листа.
В какво се крие тайната,кажи ми?
Нали сме от един и същи род?
Разликата моля, посочи ми!
И двамата сме уж, от въглерод.
Тогаз отвърнал диамантът:
-          Да, вярно е,приятелю,така е,
съставът ни със теб един и същ е.
Ала чуй ме ти, във крайна сметка
различна е кристалната решетка.
Аморфен си и тъй ти е удобно,
приемаш чужди форми ти,
а моята решетка тъй е твърда,
защото всичко в мен се сгорещи.
При температура стапящо гореща,
моята снага се закали.
Налягането, тъй ужасно тежко
допълнително ме утвърди.
Затуй аз режа и желязо,
трепери камъка от мен.
Защото знай, след страшни мъки
вече аз съм закален.
И нищо, знай, не идва даром.
Цената трябва да платиш.
Щом през огъня преминеш,
вярвай, ще се закалиш.

Затуй, недей да плачеш вече.
Мислите си промени, човече!
Да не се превръщаш
в сажди, в прах,
бягай ти, от всеки грях!"

Автор: Jel

Нарцистично фаличният характер съдържа базисно мазохизма в себе си, но в силно нагнетен и невидим вид. Той отново силно се изчерпва, раздава се максимално, до пълно изтощение понякога. Но вече го прави с друга несъзнавана мотивация. Раздавайки се докрай, той печели значимия друг, хората, света. Печели ги, създавайки в това междуличностово отношение огромна стойност на самия себе си в очите и живота на реципиента на общуването - другия човек, света на междуполовото общуване, социума, професионалната среда. Нарцистично фаличният персонаж може да бъде наречен воин или водач, лидер! Воин, приемащ охотно трудности, отговорности и болки, но с цел преодоляването им и постигане на даден социален успех. Водач, харизматично раздаващ себе си, обичан лидер, готов на много за екипа си, но за да го спечели, да влезе под кожата му, в края на краищата да упражнява властта и контрола си и постигне налагането на фирмата, продукта или услугата си, а в крайна сметка, на личността, на себе си! Тук вече мазохизмът присъства в дълбоко прикрит вид, в страха от нищожност, провал, предателство и смачкване на малкото дете, треперещо някъде дълбоко вътре в ума на такава характерова динамика. Такъв човек вече познава сладостта от победите. Типичното жалко мрънкане на мазохиста сега е заменено от властовата невроза на свръхмотивираната и амбициозна жажда за успех и налагане. Би звучало добре, ако тази амбиция не беше компенсаторна, идваща от жестоката битка със страха на малкия слаб аз дълбоко вътре в душата на външно успяващия и видимо харизматичен и силен човек.

В горните редове описах метаморфозата на собствения си характер, започнала преди десетина години и продължаваща и досега в живота ми! Напълно честен съм със себе си и с вас, читателите на тази статия! С тези редове показах защо толкова се престаравах професионално в последните няколко години. За да се докажа пред света, а в крайна сметка пред самия себе си!

Аз споделям интегрални възгледи за човека, света, науката и конкретно психотерапията. Собственият ми опит ми показва, че крайното фиксиране в негативното, което прави психоанализата, е ненужно. Човек има капацитет за промяна, при това немалък. А невротичните характери имат здрав еквивалент, когато бъдат преработени до позитивните им потенциали. Оралният характер се превръща в емпатичен, а нарцистично - фаличният, в психичната структура на добър лидер (виж за това в тази ми статия).

4)      Защо туморът се прояви точно в десния бял дроб? Дясната страна символизира бъдещето, стремежът към постигане и успех, волята. Белият дроб приема и предава въздух, вдишва и издишва същата субстанция, която приемат и отдават всички хора. Чрез въздуха човек се свързва с другите, общува. Както и при дишането, при общуването приемаме чувства, отношения и енергия и ги предаваме на хората. В точка три говорих как несъзнавано съм се стремял да спечеля другите и се докажа пред тях, а в крайна сметка, пред себе си. Бях силно фиксиран в бъдещето, в амбицията за постижения, исках да бъда най-добрият терапевт. Рядко отказвах на обадил се за прием. Нали несъзнавано исках да обема и обгърна колкото се може повече пространство от общуване и социалност. Да, но автоагресивното самоизчерпване, случващо се в процеса на общуване в работата ми, провокира в мен следния социопсихичен факт. Спрямо пациентите ми всичко беше наред. Не само наред, но дори ги обичах, от все сърце, силно и истински, чисто по човешки, емпатично и красиво. Претоварването, на което се подлагах с години, се прояви по отношение на случайните хора. Автоагресивният смачкващ ме мазохизъм автоматично се прояви като защитен емоционален садизъм. Случайните хора, тези от улицата, започнаха да ме дразнят! Ходех на работа с градския транспорт, тъй като кабинетът ми беше в „синя зона“ и паркирането представляваше невъзможен процес. Най-силно тази компенсаторна агресия се прояви при пътуването ми в трамвая. Затова се придвижвах два пъти на ден с такси. Автоматично тръгваше силна и жестока критика към хората наоколо – за шума, който вдигаха, за социалния им и финансов статус, за миризмата и културата им, за всичко… Просто не можех да ги дишам! Ето защо ракът се прояви именно в десния ми бял дроб. От една страна, претоварването ми с пациентите даваше команда за нужда от още енергия, а от друга, мазохистично потисканите чрез този работохолизъм страхове създаваха защитна садистична агресия, която също изискваше енергията на хормони, създаващи добро настроение и радостна мотивация. Както споменах по-горе, двете психо и социо динамики бяха двата слоя от един и същ факт или двете страни на една и съща психична монета. Aгресията се проявяваше през защитния психомеханизъм на изместването - към странични непознати.

Дискутираната защитна агресия, свръхопростенчески погледната, може още да се нарече гордост. Властовата ми невроза може да бъде видяна като фиксация в благополучната съдба или като въжделение за богатства и успехи, които молец изяжда и ръжда разяжда…

5)      Как възнамерявам да продължа оттук насетне, във връзка с преподадените ми от мъдростта на живота чудесни уроци?

-          Смятам да намаля работата. Да приемам по 4, в краен случай 5 пациента на ден. Мисля новият ми кабинет да бъде на място, което ми е удобно, в квартала, в който живея. Възнамерявам да приемам основно през дневните часове. Защо? Защото вечер е време за споделяне и общуване с любимия човек. Отдавна ми се иска да науча Френски и Испански. Курсовете обаче са вечер. А маса хора искат да бъдат приемани вечер, след работата им. Седем години работех до 21-22 часа. Досега не отказвах, обясних защо. Сега ще го правя! Вечер са и тренировките по бразилско джу джицу, които ме привличат отдавна. Вечер са и срещите с приятели. Тоест, поради установени социални фактори, голяма част от личния живот се случва именно вечер! Има една удачна в случая българска поговорка: „От много работа богат се не става, гърбав се става!“. Перифразирайки я, аз казвам: „От много работа нито душевно, нито финансово богат се става, но емоционално и телесно се наранява!“.

-          Поведенческото намаляване на работата автоматично ще активира наситените със страх и вина вярвания на онова малко момче в мен. Страхове от неуспех, малкост, слабост, загуба на социалния контрол над значимия друг, нищожност… Страхове, които и преди съм обиквал, приемал и прегръщал в обятията на прошката и самоприемането.  Сега ми предстои да го направя в още по-дълбока степен. Да се приемам и обичам не защото постигам и се справям (това вече си го доказах…), а просто защото… дишам! Безусловно!

„ В изпълнението волята на Бога стои силата на човешката душа!“, казва мъдрецът Беинса Дуно. Съвременният нам руски пророк Сергей Лазарев твърди същото: „Няма по-голямо щастие в човешкия живот от любовта към Бога!“. Бог не като някакъв архетипен или фолклорно популярен старец на някакво небе, а Бог като Любовта. Онази любов, която пропива и насища самото ни същество, във всеки миг от живота ни! Любовта, носеща в себе си мъдростта на битието и свободата на истинния смисъл, проникващ всяко вдишване и издишване на човека. Не любовта поради, а любовта въпреки, просто любовта! Защото, за да обичаш истински света и другия, е нужно първо да обичаш себе си. А кой си ти, ако не божествената природа, проявяваща се през ума, чувствата, тялото и поведението?! Когато обичаш в първом Бога, социалният успех или неуспех са вторични. За да успяваш, е нужно да можеш спокойно да губиш, с радост да жертваш. Чудесно е да успяваш, но ти вече си успял, вече си богат с безкрая от преливаща обич, идваща от извора на божественото в теб. Ако се случи да претърпиш социална загуба, малко се трогваш – центърът на стабилност е дълбоко вътре в теб! Когато обичаш първо Бога, тогава професионалните успехи, партньорската обич, финансовият статус – всичко е на мястото си. Но, липсва вкопчеността, липсва зависимостта от тях. Всичко е на мястото си!

Да бъде волята Божия в живота ми!

Орлин, обикновен човек

Ползвана литература:

1)      „Болестта като път“. Торвалд Детлефсен, Рюдигер Далке. Кибеа, 1998.

2)      Източници за „Тотална биология“ и „Нова медицина“ от Клод Саба, Дърк Хамър, Gilbert Renaud.

3)      „Опит в оцеляването“, част 1, 2, 3, 4; Сергей Николаевич Лазарев. Радуга, 2012.

4)  Психоаналитични и психотерапевтични познания, източници и автори: Вилхелм Райх, Валдо Бернаскони, Арън Бек, Джефри Йънг, Зигмунд и Ана Фройд и др.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! Тук може да коментирате публикациите. В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://sebepoznanie.com/forum/viewforum.php?f=18&sid=6e105983f45865863d3b149178d798ec

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.